сряда, 28 юни 2017 г.

Gabrielle Roy - Bonheur d'occasion

Je n’ose pas trop parler de ce très grand roman de la littérature canadienne-française sans être préparé à l’avance, sans m’être documenté au préalable, sans avoir étudié sa réception et les principales lectures critiques avancées. J’hasarderai néanmoins quelques observations personnelles, sans prétention, ne serait-ce que pour garder une trace de mes propres impressions, me constituer un mémento de lecture.
Eh bien, c’est un roman très impressionnant dont on peut beaucoup parler sans en épuiser la richesse. C’est tout d’abord un roman social et réaliste. Il repose sur une analyse socio-économique à la fois méticuleuse et empathique. Les conditions de vie de la classe ouvrière montréalaise sont dépeintes d’un pinceau presque naturaliste, mais la profondeur psychologique, la perspicacité avec laquelle l’autrice scrute l’âme humaine plongée dans les environnements décrits est tout aussi remarquable. C’est aussi une histoire d’amour, et d’un amour passionné, irrépressible, destructeur, mais cette passion n’est pas confinée au prisme romantique, où l’amour ne s’explique que par lui-même : c’est bien une passion socialement, voire économiquement conditionnée. L’amour de Florentine Lacasse pour Jean Levesque s’alimente au droit de sa fascination devant l’ambition, l’avenir prometteur qu’incarne le jeune homme, devant la possibilité de s’évader des engrenages de l’indigence. Inversement, la jeune fille rappelle à Jean sa vulnérabilité sociale d’orphelin, ensevelie dans sa mémoire et gardée derrière des dehors persifleurs. En le re-sensibilisant à son propre passé, à son alter égo fragile, elle suscite aussi un sentiment amoureux, une impulsion protectrice. Mais ce n’est pas aussi simple que cela, puisque ce sentiment participe aussi de la pitié, dont Jean, comme on le comprend, se sert comme d’un aiguillon qui le propulse en avant, qui le ramène constamment à sa répugnance face à l’insuccès, à la pauvreté, et l’aide ainsi à ne pas dévier de sa route vers le succès. En bref, amour, ambition et complexes ne font qu’un tout. De même, la fin du roman, et plus particulièrement les dernières pages, nous révèlent une Florentine bien pratique, déjà bien éloignée de Madame Bovary, une Florentine qui sait assumer et se féliciter de son choix, de sa condition consensuelle, de ses compromis sentimentaux :
« Parfois elle éprouvait encore cependant comme un saisissement à la pensée de cet argent qui leur serait donné à elles, les femmes, pendant que les hommes risqueraient leur vie ; et puis, n'aimant pas ces réflexions, elle recommençait ses calculs ; elle se trouvait riche, elle se proposait d'acheter ceci et cela, elle se réjouissait au fond de la tournure des événements, car sans la guerre où seraient-ils tous ?... Elle se sentait un peu éblouie, très fière, très soulagée... »
Ainsi, le roman offre une réflexion assez profonde sur l’essence de l’amour. Est-ce un sentiment, une nécessité, un refuge, un vice ou bien tout cela à la fois ?
C’est aussi un récit de guerre, et notamment un roman historique de la Grande guerre et de ses répercussions au sein de la société canadienne-française. Des rapprochements avec Voyage au bout de la nuit de Céline me semblent possibles et intéressantes dans ce sens (d’autant plus que les deux romans exploitent de façon significative, à degrés différents certes, un parler populaire).
Les dialogues sont relatés de façon très scrupuleuse quant à la volonté de rester près du documentaire, du réel, de faire dans le reportage. L’expérience de journaliste de Roy y a est sûrement pour quelque chose.
Je dois avouer que la plupart du roman était pour moi franchement déprimante, glauque et presque lugubre, désespérée et sans issue. C’est bien sûr un point de vue choisi, une solution d’auteur, puisque la vie, comme le dit Maupassant, « ça n'est jamais si bon ni si mauvais qu'on croit ». Je me demande si ce côté à la fois tourmenté et désespéré ne caractérise pas la littérature canadienne-française, ou du moins une période considérable de son développement (la veille et le lendemain de la Révolution tranquille). Voici un des derniers paragraphes du texte, qui suggère par une image naturelle, ce sentiment d’inéluctabilité de l’échec, de damnation :
« Le visage collé à la vitre, Emmanuel vit fuir les barrières du passage à niveau, le Sacré-Cœur de bronze, l'église, la cabine de l'aiguilleur montée sur pilotis. Il aperçut un arbre, dans un fond de cour, qui poussait ses branches tordues entre les fils électriques et un réseau de cordes à linge. Ses feuilles dures et ratatinées semblaient à demi mortes de fatigue avant même de s'être pleinement ouvertes. »

Je dois aussi avouer que j’ai été souvent fatigué par la longueur de certaines descriptions, par la faiblesse du rythme narratif. N’empêche que la richesse des idées, l’acuité de l’analyse psychologique et la peinture du décor jouant sur différentes teintes du gris et du terne font de ce roman un texte à relire gravé pour toujours dans ma mémoire.

вторник, 20 юни 2017 г.

София поетики 2017 : епохата продължава

Махнах публикацията София Поетики 2017: Краят на една епоха. Който я е прочел - прочел. Май все пак има обидени. В името на приятелството я махнах, иначе продължавам напълно да мисля това, което написах. В задушаващата обстановка тук публичността е илюзия - всичко е една селска клюкарница, всички се подмазват на всички и никой не говори това, което мисли. Важното е да не говорим лоши неща, нали така, да не уронваме престижа (кое?) или егото на хората, точно както каза наскоро уличената в недобросъвестност преподавателка от УНСС. Ми добре - всичко беше прекрасно, жестоко, поезията беше разтърсваща, отношенията и атмосферата - чудесни. С нетърпение очаквам София Поетики 2018. Продължаваме да си играем на общество, на литература и на фестивали. Да се люшкаме в илюзии, сакън да не ни се развали рахатлъкът. Ако ни се развали, много ли ще загубим? Можем само да спечелим. Но както всеки прецени за себе си - аз моя избор съм го направил.
Оставям обаче снимките - нека всеки ги тълкува както реши.
Шупрет Дологни

На път към Лятната сцена: пл. "Журналист"

На път към Лятната сцена: пл. "Журналист"

На път към Лятната сцена: ул. "Елин Пелин"

На път към Лятната сцена: ул. "Елин Пелин"

Тома Марков, Рене Ранев и Илко Биров

Пак те

Пак те







Борче Панов и Иван Димитров



Василис Кардарис и Иван Христов




Белослава Димитрова

Белослава Димитрова

Rosenquarzexpress (соло)

Rosenquarzexpress (не соло)


Rosenquarzexpress (не соло)

Rosenquarzexpress (не соло)

Rosenquarzexpress (не соло)

Поетеса, чието име не чух



Trohi

Trohi







вторник, 6 юни 2017 г.

В-к Мустаци, Брой 5 / 1995 г.

Един ранно пролетен брой от далечната 1995 г., с лека цветова корекция за по-добра четивност.









Мила рацо,
Извинявай, че толкова дълго те накарахме да чакаш, но просто имаме големи проблеми с материалите. Черното ни мастило беше изчезнало, а вече, както знаеш, мастилата не ги правят хубаво. Намерихме го, но после пак го изгубихме и в крайна сметка се наложи да направим този брой със синьо мастило. А и без това миналата седмица не се беше случило нищо интересно. Но въпреки това ти сега ще прочетеш своите „Мустаци”, които днес съдържат:
-          Ушите ми пак парят – на 2 стр.
-          Джон американеца – на 5 стр.
-          Ацетонени очи – на 6 стр.
Приятно четене!

*****

оста от вас знаят, скъпи читатели, че на Явор Петков ушите му започват страшно да парят, когато има гости в Рацината къща. И ето, Марето и Тинчето предизвикаха отново огън в тях.
Миналата седмица в неделя аз и Любо записахме приказката „Джуджето Дългоноско” на моя касетофон „Шарп” и изведнъж някой звънна на вратата. И това, разбира се, бяха Марето и Тинчето. Ала лошото беше, че раца не беше дошла още и трябваше да карам гостите да чакат. Ние тримата започнахме да играем на нощна криеница докато Марето, чакайки, се възхищаваше на леглото ми. Всичко това, разбира се, беше предадено от радио „Албион”. И ето, чу се божественият звън, раца се върна. Аз все пак се бях разтревожил, защото ми беше казала, че ще се върне в 3 ч., а си дойде в 4 ч. Но сега се успокоих и всичко потръгна. 
ВТОРИ ЕТАП НА ГОСТИТО:
И незнайно, за Явор Петков, откъде, се появи дядото на Тинчето. И таман когато нощната криеница се беше разгоряла, той съобщи, че в НДК щяло да палят клада и да танцуват кукери. И тъй, без много-много да се двоумим, тръгнахме. Кеката преди това се разправя с майка си по телефона, която естествено не знаеше дали да го пусне. Но накрая му позволи и ние потеглихме към „китните” поляни на НДК.

Кукерите тръгнаха с шествието си още от „Витоша”. Запокитиха нагоре към „Азбучния паметник” и звънтейки със звънците си стигнаха до поляната. Трябва да се признае, че някои от играещите не бяха кукери и имаха доста странен вид. Имаше мъже с женски народни носии, с грим и червило. Те играеха хоро. Имаше и деца-кукерчета. Когато запалиха огъня, той хубаво и високо се разгоря. Кукерите затопуркаха с цървулите си наоколо. По някакви говорители забърбори Георги Мамалев. Заиграха хора, музиката се смеси с гласа на актьора и вече нищо не се разбираше. Тръгнахме си по предложение на дядото на Тинчето.

Когато се върнахме, бащата на Марето не пожела да остане и останахме само ние.


ТРЕТИ ЕТАП НА ГОСТИТО:
Общо взето, този етап мина в скучаене. Чудехме се буквално какво да правим. Пяхме песни от рода на „Харей кришна” (тип шантави песни). Изпълнявахме песните на хор „Волна пръдня”. Тинчето пя на руски, аз пях харей кришна, харей рама, а Любо – „Рупи, рупи рай”. Правихме монтажи, докато мама ме прати да купя хляб, масло и минерална вода.
Понеже беше Заговезни, малко магазини работеха. Та затова отидох при „Високомерните”, така наричам магазина срещу „Денонощния”. Продавачът бе един високомерен идиот, който май беше и хомосексуалист и се държеше грубиянски с мен, позагръщайки се с кожухчето си. Набързо купих продуктите и се прибрах.

Заварих Любо и Тинчето да си търкалят по земята 5 ст. и веднага ми стана ясно как са прекарали времето, в което ме е  нямало. Кеката беше забравил да обърне касетата. И както се случва всеки път, в 6 часа си тръгна. След това останахме само ние двамата с Тинчето, Играхме на „боулинг”. Вместо кегли, сложихме капачи от фулмастер. А за топка ни служеше едно топче от билярда ми. Така се държахме известно време, но после аз заспах на леглото в хола. Марето беше донесла суджук вместо шоколад. Аз й пожелах да прави по-често такива хубави замествания. Но така или иначе, стана 8-8:30 ч. и те трябваше да си тръгнат. Пожелахме си лека нощ и се разделихме с приятни спомени от това гости.

*****

е мислете, че под баналното име Джон се крие простоват северноамерикански звяр. Причастието „американеца” подсилва това чувство. Но всъщност под името Джон Гъливър се крие една интелектуална натура. Раца се запознала с него там до съвета, в една сладкарница. Той приказва френски и е адвокат. За съжаление не мога да кажа много за него, защото съм го виждал само веднъж и то за по-малко от минута. С кеката се върнахме за малко у дома, защото имахме английски език (ние не учим този език) и го видяхме. Каза ми „здравей” на английски. Аз му отвърнах със същото. Ние с кеката някак си се смутихме и вътрешно се (?) на артистичното му държание. Джон поздрави и Любо, но той му отвърна тихо и смутено, ухилен до уши. Побързахме да се изметем, някак си ни беше срам. Прибрахме се в училище.
Раца остана да бърбори с него. Няколко дни след тази случка този симпатичен американец си потегли към САЩ. Живее в Норфолк и има три деца. Донесе ни подаръци: термометър, който се закача на цип, и чаша за кафе, която не се разлива. Той не познава Ваня и Питър. Покани ни да му отидем на гости през лятото.


*****


чите като орган на тялото не могат да бъдат направени от ацетон. Но могат да бъдат поляти с това вещество. И раца беше жив пример за очи, поляти с ацетон. Когато се върнах от училище, я заварих. По пътя си мислех дали Джон си е тръгнал  (случката стана същия ден, в който с Любо ги заварихме вкъщи и се хилехме). И когато се прибрах, видях, че мама е официално облечена, но няма никой вкъщи, което значи, че някой скоро си е тръгнал, някой гост. Ала веднага след това видях, че очите й са зачервени, като че е плакала.
-          Рацо, плакала ли си? – питах я.
-          Не, бе. Полях си очите с ацетон и сега много ми люти. Промивам си ги с вода.
Горката раца. Изглеждаше ми тъжна и разплакана, а всъщност беше само полята. Продължи да си мие очите и после, слава на Бога, всичко й мина. Ала съчетанието между очи и ацетон наистина е опасно.














Sparklehorse - Maria's Little Elbows

Прекрасна, красива песен. Мехлем за душата ми.


Well I'll bet my Maria's got an elbow full of lonely
Now here's a little prayer so that she might get some sleep
Don't let her face be skinned by the sun today
Don't let it in when it comes knocking at your door

Loneliness
Loneliness
Loneliness
Oh oh

Sometimes you feel you've got the emptiest arms in the whole world
Try to make sense but it always comes out absurd
Sleeping horses keep eating up your flowers
Don't let 'em in when it comes kicking at your door

Loneliness
Loneliness
Loneliness
Oh
Came kicking at my door

She said 'I've really come to hate my body
And all the things that it requires in this world'
I bet you're out there getting drunk with all your friends
And it'll get you in the bathroom of a Texaco

Loneliness
Loneliness
Loneliness
Oh
Came kicking at my door