неделя, 7 май 2017 г.

Галерия: Април









































Вестник "Мустаци", Брой 3 / 1996 г.

Брой 3 от 1996 г. е един от малкото големи броеве на вестника - цели 30 стр.! 
Първо предлагаме оригиналните страници, а след това - препис, за по-голяма четивност.

Оригинални страници:

 


 


 


 


 


 


 


 


 


 


 


 


 


 


 


Препис:




 ила мамо,
На Баба Марта нещо й стана. Пролет, пролет, ама така яко се загърнахме в кожусите си, че не забелязахме как правителството пак ни преметна. Ами така е... София и без това се руши, та сега и камъните ще се пръснат от студ. Абе...
Забелязах, че на мача Англия-България англичаните изобщо не ни освиркваха, въпреки че бяхме на техен терен (докато пускаха „Мила родино”). Пък българите как дюдюкат на наш терен... Изобщо можем да си направим извод, че поне за световната простотия имаме съществен принос (поне съвременната).


Отърви се, мамо, от тоя мръсен сив свят и потъни в нашия си. Мустакат свят – по-кротък, по-малък и по-дантелен. Днес ще прочетеш:
1. ЧРД, Любо – стр. 3
2. Музея на кристалите ръка за ръка с музея на мустаците
3. Панорамна разходка – стр. 14
4. Покрай една гореща минута се вижда една разгорещена София – стр. 16
5. Сериозни неща – стр. .
Рубриките са: « En bref », „Дневник”, „Културен живот”, „Веселата паца”, „Весел брътвеж”, „Образи”, новата ни рубрика „Ответен удар” и старата „Обобщение”.
Приятно четене!
ОТ ЧАП



1.       На нашия бул. „Витоша” са започнали да разкопават, разравят и разтурват. Трамваите са спрени, защото на преглед ще идва някаква немска комисия – до 10 април трябва да свършат. Абе ние първо самите ние да се видим що за стока сме, пък после да викаме немски комисии.
2.       В ЧАП се получи писмо от дивна Унгария. Таман г-н Петков искаше да ни го прочете и взе че го загуби. Но нищо... нали за това сме хора – за да прощаваме на директорите си.
3.       В 127 у-ще усилено се спори дали Дефка Джилизова (по прякор Джилибома), учителката по математика, носи перука. Учениците се надяват, че последната ще им отдели специален час по този така актуален въпрос.

4.       Г-н Виденов е изключително предприемчив човек. Докато пред очите му пропадат готови таланти и истински хора, той иска от борците да направи интелигенти. Да запазим едноминутно мълчание в чест на Виденовата смелост и великодушие.
Новините съкрати: Трубадур Сачмиано




реди 1 г. в брой 6 на „Мустаци” от 1995 г. писахме пак за рожденния ден на Любо. В днешния брой 3 обаче ще го опишем далеч по-подробно. Тогава писахме как Любо пръскаше с дезодорант краката на гостите си, за да не миришат, но в днешния ще вникнем по-надълбоко в това на пръв поглед незабележително действие. На 23.III.96 г. се състоя РОЖДЕННИЯТ ДЕН НА ЛЮБО!!!!
23 март. Събота. Обикновена ленива сутрин. Трабанти боботят под прозореца на ЧАП, а аз чета СТЪРШЕЛ в леглото. Скучно ми е. Чакам да дойде закуската, която ще е едно от малкото интересни неща в тази студена мартенска събота. Пак ям сам. Чета комунистическо списание от 1987 г. и се възмущавам как дори и в детското списание с комикси се хвали „социализма”. Дъхът ми секва, когато дори всеобщия любимец д-р Стефанов се оказва бивш фашистки шпионин. Това е четиво за юноши! Но да не издребняваме! И така... с радост откривам, че сутринта ми се отваря път до редакцията на „Литературен вестник”. Да беседвам с Малина Томова. С гордост отказвам на Дико да правим нещо двамата от 3 до 4 ч.
Но както много пъти се случва – самохвалкото го сполетява скуката. Сутринта си прекарах в отскачания до магазина за хранителни стоки. Надеждата ми оставаше в следобеда, защото тогава щеше да се състои ЛЮБОВИЯТ РОЖДЕН ДЕН. Такааа... Дико ми предложи да ходим до Минерални бани да наливаме минерална вода с туби. Поехме по разкопаната „Витоша”.
Ловко вдигахме тубите над опасните кални дуки по пътя. Завързахме и разговор, който тръгна от Кили Миной[1], за да се стигне до мафиотите от 41-о СОУ. Когато се развихри някакъв безумен спор ни просветна, защото на отсрещния тротоар вървяха Емил и Алек – двама наши толкова скъпи приятели. Тръгнали били на разходка (имаха странно забързан вид, но не се чудете – в днешно време човек бърза да не си изтърве живота).
Алек бил си купил „Металика’91”, обаче записът не бил хубав и той отивал в „Лазаров рекърдс” да си го смени. Емил така просто подтичвал подир Алек и решил и той да изменти продавачките, че му бил записът лош. Айде, по живо, по здраво, ние гушнахме тубите, а Алек и Емил си поеха по утъпкания път на лъжците в България.
Каквото и да правихме по пътя, най-сетне стигнахме Банята при Халите. Изведнъж пред нас зловещо се изправиха дупетата на наведените над чешмата бабички. Ама беше такъв студ! Наляхме си тубите с гореща вода и се завръщахме. Откъде ми хрумна древната идея да отгатвам характера да хората по дрехите и погледите им. И така, аз плюех намръщените леко бабички, а Дико залиташе от смях наоколо.
Изведнъж се усетихме, че е 4:15ч. Рожденният ден на Любо беше от 4 ч. Ужас! Затичахме се и накрая, потни като свине, достигнахме домовете си. Понапръскахме се с дезодорант, поиздокарахме се, аз сложих в един сак касетофона ми и поехме с Дико.
Когато пристигнахме, у Любо бяха дошли вече Фльорцата, Десито (Деян) и някакво нисичко дебеличко русо момченце на име Георги. То безчувствено наблюдаваше света около себе си и явно се разкъсваше от вътрешни противоречия: „Дали да пръдна сега? Ама тука всички ще ме видят. Ама нищо. Ще взема да се напъна яко и да пръдна да ми отмине мъката.”
Така. Сега – подаръците. Дико и Косьо подариха заедно двамата един подарък (Фльорцата пак се отърва да плати по-малко). Това беше една от нашумелите напоследък български прашки. Тези са много опасни. Могат да убият човек от 35м. Продават и метални сачми. По принцип са забранени, но в „О.Ч.З.”, където полицията не смее да влезе, ги продават. Въобше Любо още от деня, в който навърши 13 г., започна да се готви за малолетни престъпления. Аз му подарих прословутия албум на „Ку-ку бенд” „Жълта книжка”. Не че струва много, но за несериозни в музикален аспект хора... Подарих му още сборна касета на „Нирвана”, която аз сам записах. С Дико направихме на компютър съдържанието на песните и надписите на обложката. Трудил съм се една седмица за това! А Любо не я погледна. Десито подари на Любо топка. Футболна. Гумена. Само ще мухлясва под леглото на Любо.
Сега – за самия рожден ден. Ще го опиша накратко, тъй като протече изключително еднообразно. За да бъде по-художествено, ще преразказвам в сегашно време.
Тъпо е. Всички седят по местата си. Явор Петков нагло заявява, че единият салам не му харесва. Десито уместно му напомня, че на рожден ден не е прилично да си казваш мнението. Сапунджиев нахално защитава Петков – не го е срам! Идва Мила, братовчедка та на Любо (брой 11, 1995 г.) и сяда на масата. Дават й да яде. Явор Петков човърка нещо из касетофона и пуска „Нирвана”. Георги се ухилва на това, че Дико казва не „Жълта книжка”, а „Жълта пишка”. Ха-ха! Ей такива хора сега са на почит в отечеството. Косьо се лигави и се налага на Любо да крещи:
-          Мръсна Фльорца! Вън! Вън от дома ми!
Косьо пак подло се хили.
Деян безчувствено гледа в ъгъла.
Мила гледа тъжно.
Явор се ядосва, че любимата му песен е от Б-страна.
Любо крещи, но никой не го слуша.
Носят нови сандвичи. Косьо, Георги, Деян и Любо се борят на леглото, докато Мила и Дико ги наблюдават. Явор Петков пак се занимава с касетофона. По едно време Явор и Дико се бият за това, че метълът е по-хубава музика от денса.
Половината си тръгват и остават Любо, Косьо, Дико и Явор. Играят на нощна криеница, но на Любовата майка й става лошо и спират. Косьо хленчи. Деян си тръгва. Скоро и Явор. А, без малко щях да забравя – ядоха и торта. И така, тийнейджърът Любо отпразнува съвсем не по тийнейджърски рожденния си ден. Отпразнува го в стил „А бяхме млади”. Ето снимка, направена от Георги Сапунджиев:[2]



Свидетел на Р ден: Явор ПЕТКОВ




[1] Има се предвид Кайли Миног – б. ред.
[2] Снимката за жалост липсва, отлепила се е. Останало е само поясниението под нея. – бел. ред.




огато преди година и два месеца създадохме в. „Мустаци”, не предполагахме, че той ще се ползва с толкова голям успех. Действително, вестникът прочу Частната Агенция „После” повече и от сп. „После”, и дори от РА. Доказателство за това получихме в пощенската кутия на ЧАП. Първото писмо от читател. Това е г-н Венцислав Симеонов – фотограф в музея „Земята и хората” или Музея на кристалите, както е известен сред народа. Той изпрати свои три снимки с текст на гърба, които аз внимателно прочетох и разгледах. Мама отишла в редакцията на в. „Романо Ило” (вестникът на Малина Томова), за да занесе някои по-стари броеве на „Мустаци” (Малина чете последния). Занесла й и последния брой на сп. „После”. Точно тогава в редакцията стоял и В. Симеонов с жена си. Той разгледал изданията и драснал писмото. Предал щафетата на мама, а тя – на мен. Както и да е, ето редовете, които прочетох:
Писмо до Другаря глад(в)ен редактор на „ЧАП” от фотографа Венцислав Симеонов
Дълбоко уважаеми Редакторе,
Предлагам Ви да ме назначите за фотограф на издаваните от Вас издания (печатни). Благодаря!
Като начало на нашето сътрудничество, Ви изпращам три мои снимки с право да ги публикувате. Ако искате още, ми се обадете на тел. 656143 през деня в музея с кристалите – срещу „Хемус” (хотела). С първите снимки спонсорирам Вашите издания. С радост ще прочета текста към тях.
Желая успех и се надявам на ползотворно сътрудничество. За себе си накратко: възраст 33 год., фотограф от 3 години, публикувани снимки в над 7 издания, 2-3 фотоизложби, образование инженер-химик, хоби - танци, театър, рисуване, фото.
С поздрав,
Бате Венци

Понеже г-н Симеонов иска да прочете текста към своите творения, ето го и него:

Снмка 1


Странно нещо е човекът. Парадоксални неща върши понякога. Особено българинът... Ето това дърво е било посечено, от хора разбира се, а след това, пак от хора, е скрепено с дебела тел. Кое нормално същество ще руши, за да спасява после това, което е разрушил? Едва ли Бог е предвиждал това, когато е създавал човека с разум!

Снимка № 2


Такива гледки все по-често се срещат вече из отечеството. Като не можем с друго да се прочуем, най-добре с боклуците... от тях поне имаме много. И защо трябва да се отвращаваме от тези циганки? Та те просто използуват богатството на съвременна България. Това, че ние сме тъпи, не е причина да обиждаме тях.

Снимка № 3


В България май всичките ни кораби само по сухо плават. Щом самите ние сме такива кораби... А може би рекламните надписи на уискито „Тичърс” не са случайни. Може би символизират склонността на българските земни кораби да пият. Както казва Оле затвори очички: „Кой знае? Нищо не се знае?”.

***

Прочее, аз реших да се обадя на г-н Симеонов. Всъщност направи го мама... може би тя има подход към фотографите... Уговорихме се да отида в Музея на кристалите в 11 ч. Закъснях. Отидох към 12. Посрещна ме груб и прост портиер. Заведе ме във фотографското студио на Венцислав Йосифов, ох, пардон, Симеонов. Точно в момента Венцислав говореше по телефона. Имаше по-тънък глас от моя, беше по-нисък от мен и говореше мйеко. Имаше къдрава руса коса и сини очи. Въобще не си го представях така.
Най-неприятното беше, че говори меко, а на мен много не ми се хравят тези хора. Както и да е. Венцислав е живял дълги години в Русия с жена си, която е рускиня. Имаше точно вид на руснак, въпреки че си беше чист българин.
Венцислав свърши да говори по телефона и дойде при мен.
-          Яворе, как си?
-          Ми добре – отговорих аз.
След това изчезна някъде из лабиринтите на малката кухничка до ателието. Даде ми някакви кутии със снимки да разглеждам. Аз не очаквах толкова интересно прекарване, но започнах да разглеждам фотографиите му. Дойде някаква високомерна млада жена на име Даниела и ми заприказва колко щедра била организацията „Отворено общество”. Предложи ми да пусна сп. „После” в по-широк кръг от хора. Колко е хубава идеята да се отпечатват млади и неизвестни автори в едно специализирано издание. 
Започна да ме убеждава да занеса списанието в голямо издателство. После пък започна да ме убеждава да не го нося, защото ще ми откраднат идеята. Изобщо накрая май трябваше да спре да излиза „После” (но то не спря, разбира се). Пак заприкава нещо за някакви откачени дядовци, дето пишели ненужни есета... тогава влезе Симеонов и каза на някаква друга жена (казваше се Марияна) да купи меденки.

-          Явор, искаш ли меденка?
Аз точно отчаяно се борех с кутията за снимки.
-          Не, не, мерси!
След това пак звънна телефонът.
-          Оооо, Борка, ти кво, шъ идваш ли неска?
Оная пак продължаваше с „Отвореното общество”. Фотографът свари кафе. Седнаха на масата като велики боляри и заплюскаха.
Страхотна творческа среща излезе с тоя г-н Симеонов!
В този миг влезе нелюбезният портиер и каза, че мама ме чака отвън.
Аз гордо припнах към Марияна Райнова.
Направиха ми забележки, че ходя изгърбен.
Снимките, които си избрах от кутията, ще бъдат публикувани в статията „Покрай една гореща минута се вижда една разгорещена София”, както и в следващите броеве.
Потърпевш от апатията на фотографа: Явор ПЕТКОВ.

Бел. ред. Всъщност по образование Симеонов не е фотограф, а химик. Ами така е ... днес все повече науки се оказва, че си приличат. Въпреки, че за тези не е официално. Но.... нали така се правят открития!


апоследък Явор Петков и Марияна Райнова много си седят вкъщи. Един ден на г-н Петков му просветна за това, гордо изключи телевизора и излезе на разходка с Марияна – нещо, което доста рядко се случва. Тя каза:
      - Аз си имам един син и се гордея с него. Защо трябва да ходя сама по изложби? А пък ако не ходя по изложби, колегите ми ще ми се обидят. А пък много изожби ме интересуват, пък не ми се ходи сама. Ела с мен.
Явор и Марияна весело тръгнаха към някои софийски галерии.
Всъщност основната им грижа беше да решат в коя пицария да отседнат като свършат с галериите. Не решиха.
Първо двамата отидоха в галерията „Камбурови”, която се намира на две крачки от ЧАП. На Марияна колежки били изложили свои рисунки върху коприна. Марияна много държеше Явор да си каже мнението. Той си го каза. Харесаха му само две неща. Но имена нямаха. Винаги хубавите работи остават безименни.
Срещнаха се със съдържателката на галерията Ели Камбурова. С Марияна си размениха по дума-две и майка и син продължиха своите приключения.
Когато навлязоха в зоната на ул. „Денкоглу”, а след това в тази на ул. „Иван Шишман”, Явор и Марияна отседнаха в елитния клуб „Драка”. Умело съчетани кафене и галерия в старинна къща отразяваха стила на София (защото в нашия град все повече и повече се правят умели съчетания – в „Плодзеленчука” продават дрехи, а в бутика - дъвки). Непросветеният и глупав Явор чак сега разбра, че галерията е съдържана от извесна българска телевизионна водеща. Въобще още с влизането си, Марияна и Явор се изумиха от разнообразните и нови неща, предлагащи уют и комфорт в галерия „Драка”. За щастие изненадите не свършиха до тук.

Оказа се, че изложбата, която майката на Явор искаше да види, е закрита вече. Ух бе, Марияна! Както и да е, разходката завърши в „Макдоналдс”. Хапнах един „Биг мак”, едни пържени картофи и една кола. Напълних си шкембето, докато Марияна ме гледаше кротко и с умиление, това бяха думите на Явор Петков.
Много панорами май ни се събраха. След панорамната разходка, Явор и Марияна загледаха вечерта мустаците на Иван Гарелов.
Статията оформи: Цветелина ЦЕЛИНА



ие от ЧАП сме големи меломани. Водещи в класацията сме аз и г-н Сачмияно. За мен е същинско бедствие да пропусна да си набавя новия албум на някоя известна група. През 95 г. излезе новият албум на „Ред хот чили пепърс” (или по българскому „Червените горещи люти чушки”), наречен „Уан хот минит” (или по българскому „Една гореща минутка”). Аз исках да си купя пиратски запис, защото не се влияя от призивите по телевизията да не купуваме пиратски копия – излиза ми по-евтино, а качеството е същото. Но пиратските се свършиха и остана само оригинала, който е 260 лв. А пиратския е 80 лв. Понеже нямах толкова пари, реших да обиколя по музикалните магазини и да проверя дали няма още пиратски.

Запътих се към Петте кьошета, където е магазинът на „Рива саунд”. Петте кьошета често са ме посрещали с добра дума в обятията. Не е било рядкост някой луд да ме изпсува, някой шофьор да се опита да ме блъсне, а после да ми каже:
-          Ей, педал, глей си в краката!
Затова с радост посрещнах факта, че този път пристигнах тук без произшествия (да не говорим за убийството, което беше станало именно тук, на Петте кьошета). Със замах разтворих вратата на магазинчето и ахнах. Около мен беше пълно с плакати на рок-звезди от фестивала „Чудовищата на рока”. „ Аеросмит”, „Фейт ноу мор”, „Металика”... просто да си умреш. Стените артистично бяха издраскани с маркер. На щанда сексапилно се беше излегнала млада грозна продавачка и ме гледаше кръвнишки.
-          Имате ли новия албум на „Ред хот”? – питам аз.
Онази си вирна носа.
-          Не! – каза го с особена наслада.
После погледна стоте лева в ръцете ми и каза:
-          Всъщност, имаме го.
Йес! Оставаше само да е пиратски.
-          Колко струва?
-          Сто лева.
Йес! Той беше 80... но двайсет лева какво са?
Излязох от магазинчето и потънах в съдържанието на албума. Първата песен се казваше “Warped”. Какво чудесно име! Не знаех какво значи, но беше божествено. Само за 100 лв.!
Заподскачах! И тогава осъзнах какво нещо са Петте кьошета. Колко разгорещена е София! Откъснах се за малко от „Една гореща минута” и потънах в София – сякаш за пръв път стъпвах в този град. Представих си, че наистина съм турист, изучаващ този така парадоксален балкански град.

Аз съм чужденец. Американец. (Бих могъл да съм и румънец, но тогава нямаше да мога да отседна в „Шератон”, а пък аз тъкмо това целя.) Фрашкан съм с пари. Имам кола, голяма къща, две деца... едното учи в Ню Йорк... чакай бе, нали щяхме да говорим за София. Та значи, изпратен съм на командировка в София. Експерт съм по електроснабдяването. Вървя по столичния булевард „Патриарх Евтимий”. Колко са мъжествени младите българки. Обичат бейзбола, защото чудесно държат бейзболната бухалка (и ние в Америка обичаме този спорт). Имат прически като на нашите чернокожи баскетболисти. Модерни са. А казват, че България е изостанала страна...
Отнякъде се чува изстрел, изскачат два „Форд”-а и една лимузина. Охо! Сигурно снимат екшън някои наши режисьори. О, не! Но това са българи! Значи Софиянци гледат екшън безплатно! И на живо! Блазя им! Ето защо трябва да свалим мистър Клинтън. В Америка къде има екшън безплатно? Свеждам очи и виждам как две врабчета се бият. Охо! Значи и българските животни гледат екшън безплатно! Щом се върна от командировка, се местя с децата и жената в София.
А колко шарен град е София! Търговци, дрехи, цигани, кина... Боже, защо не съм българин?
Пресъхна ми гърлото.
Реших да опитам от прословутата българска „Гроздова”. Отивам на пазара и си купувам една бутилка. Невероятно. Струваше само 3 долара. Добре си живеят тия българи. Купих си от един чернокож българин. Опитах. Нещо ми стана лошо. Хората около мен си шушукаха:
-          И на тоя наивник са му пробутали менте!

Сигурно са искали да кажат „ментовка”. Значи това не е гроздова! Е, и нашите чернокожи не са много честни. Нищо. Вече имам цироза. Не ме хваща.
В този миг пред мен изскача черна лимузина. Оттам се показва дуло на пистолет и ме прострелва. Ура! Станах екшън-герой! Децата ще се хвалят с мен в у-ще. Участвувах на живо в български екшън. Е, сега ще умра щастлив!
Все още жив: Явор ПЕТКОВ


предишни броеве ви запознахме с подвизите на Марияна Райнова в Америка. Сега настъпи часът, в който ще ви покажем референцията (похвалата), която тя получи от „Blue Skies Gallery”, галерията, в която изложи произведенията си:
„Отнася се до:
Предназначението на това писмо е да служи като референция на Марияна Райнова от София, България. Аз познавам г-жа Райнова от октомври 1995 г., когато тя за първи път осъществи изложба на своето текстилно изкуство в „Blue Skies Gallery”. Аз, заедно с останалите собственици на „Blue Skies Gallery”, бяхме впечатлени от зрелостта на работата й, от личността й и от артистичното й поведение. Произведенията й бяха приети изключително добре както от купувачите, така и от зрителите. Тя постави впечатляващ рекорд по продажбите на произведенията си по време на изложбата й.
Марияна Райнова демонстрира изключителна способност да контактува както с колегите си, така и с непрофесионалната публика, интересуваща се от работата й. Тя притежава силна етика, придружена с чувство за отговорност към всички. Тези качества са много важни при едни постоянни професионални контакти. Аз съм горда да служа като референционер на г-жа Райнова.
Моля, свържете се с мен на посочения адрес ако мога да ви помогна с повече информация за Марияна Райнова.
Керъл А. Конуей
Изпълнителен директор и собственик
21.XII.95 г.
Адрес на галерията: 55 West Queens Way
Hampton, VA 23669
804 727 0028
А ето и самата референция на английски:











олям напредък в музиката на Явор Петков. Той вече изцяло потъна в областта на алтернативната тиха музика. Търси нови неща чрез музиката. Търси оная атмосфера, която се среща в джаза, в някои песни на „Нирвана” и която той нарича „следобедно кафе”. Даже мислеше да нарече албума „Следобедно кафе”, но реши, че „Спокойно” по ще му подхожда. Вярно е, че Явор търси успокоение в музиката си. Понякога го намира... понякога е само заслепен от звука на струните. Албумът, готвещ се да излезе, не е още готов. Защото Царица Лигня пак продължава да властва сред колегите на автора. Той скъса с рапа и започна с грънча именно за да се освободи от тази царица, да не зависи от колегите си. Но щом реши да сложи и барабани, отново се започна. А той иска светът да чуе песните му. Иначе ще се чувства виновен. Как така само той ще се успокоява, без да успокоява и другите. А нищо чудно и да го осъдят за това. Нали живее в България...
Музиковед: Т. Сачмияно



Днес в рубриката гостува изцяло Марияна Райнова. Седим една вечер ние в хола и слушаме нещо по временния статут по БНТ. Марияна цял ден е работила и е силно уморена. Когато й подавам вестника с програмата за телевизията, тя казва:
-          Ох, аз не мога начи въобще да чета. Толкова са ми изморени ОЧИЛАТА!
По-късно, разбира се, се поправи, но вицът вече беше готов. Когато си сложи очилата и зачете програмата:
-          Сега ще дават... „Синя мълния” – психо ТРИРЪЛ от САЩ. Пак ще скучаем.
Смяхме се над израза „триръл” не толкова заради самия израз, а заради това до какво може да ни доведе преумората, която е пропила живота ни.
Преразказвач: Явор Петков


Име: Дико Господинов Желев
Възраст: 13 г.
Коса: Уж руса, но вече почти кафява
(Сигурно си помислихте, че ще кажа: руса, но вече бяла)
Има ли куче: да, казва се Карина.
Маниери: Лигави
Какво твърди, че е най-голямата му страст: Жените
Каква всъщност е най-голямата му страст: Да дразни г-н Петков
Какво мисли г-н Петков за него: Взема всичко на шега, което много рядко му е от полза. Несериозен е. Няма чувство за дълг и отговорност към останалите.
Какво работи: Работи като лигня в ЧАП
От класа на ЯП ли е: Да
Пол: Предполага се, че мъжки
Къде живее: Близо до ЧАП (съседния вход по-точно)
Какви са заслугите му за ЧАП и за България: За ЧАП той направи надписа на рубриката ВЕСЕЛАТА ПАЦА, а за България заслугата му е следната: Разпространи сред българите американски навици.
Мерси много: Пак заповядайте!


т известно време по Канал 1 тръгна някаква безумна реклама на шоколадите „Нестле”, която аз запомних наизуст:
В него има
вкус на радостен възторг
Мигове на сладка грижа,
Трепети за цял живот
Аз един ден реших да се замисля над тези думи. Бог ми е свидетел, не можах да открия там смисъл. Какво общо имат:
  1. Радостния възторг, сладката грижа, трепетите за цял живот с шоколада „Нестле”
  2. Всяко от изброените по-горе неща с другото (например трепетите за цял живот и сладката грижа)
Какво точно означава изразът „трепети за цял живот”? Аз предлагам на господата, подготвящи учебниците по философия, да включат въпросната реклама в помагалото, защото съм убеден, че в близките няколко години това стихче няма да дава мира на философите и литераторите.
***
Пак за телевизионна реклама. На сапуна „Дуру”. Новият девиз на фирмата е „Дуру. За един по-добър и по-чист свят”. С две думи. Как смятат бизнесмените да изчистят и подобрят света със сапуна си? След като стотици носители на Нобеловата награда не успяха да го направят, едва ли един най-обикновен сапун ще успее да го направи. А да използват баналната вече фраза „добър и чист свят”, за да рекламират тоалетните си продукти, е най-малкото простотия!
Ответният удар отправи: Явор ПЕТКОВ
същност март беше тъп месец. Скучах. Затова и днешният брой стана такъв – тъп и скучен. Но нищо. Правихме го с много старание. Надявам се, че поне заради това ще ни простите.
Валяха дъждове, царяха студове, вилняха псувни по улицата, крещяха политици по телевизията. Що за народ сме ние? Докъде ще го докараме? Ние от ЧАП не уважаваме държавата си, нито народа си. Уважаваме страната си, защото единствено тя е достойна пред света и пред Европа. Качих се в трамвая. Спря ме един на пръв поглед луд дядо и ми каза, че е ходил до Народното събрание да иска пари от министрите. Нали съм гласувал за вас, така им рекъл. Дядото се засмя и слезе. И оттогава си мисля, че той би бил най-добрият кандидат на предстоящите избори за президент.