четвъртък, 27 октомври 2016 г.

Pixies - Head Carrier

Докле се усетя и Pixies издали нов албум. Едва днес го открих и чух за първи път и... много ми хареса! Последният албум, Indie Cindy, като цяло не ми харесва. Опитах се да го харесам, но има нещо, което ме отблъсква и дразни в албума – изкуствен, изсмукан от пръстите, направо умрял албум. А този май звучи доста по-добре, има живец, сигурно вкаран от Paz Lenchantin (аз го чета Пац Льошантен, но сигурно не е така), която знам и харесвам от Zwan. Гласът на Пац добре замества този на Ким Дийл, която в ndie Cindy се включва само в Bagboy, не знам защо.

Силни, пълнокръвни парчета, с много добра музика, зареждащи!

Ето няколко песни, които ми направиха впечатление (и съответния ми коментар) на първо слушане, макар че всички са много добри, просто няма слабо парче.

Tenement Song – Хубава песен,  най-вече двугласът се е получил чудно. Има си и клип:


Head Carrier - yeah!

Talent - yeah!

Um Chagga Lagga - Yeah! Yeah! Yeah! Много приятна грънджарска пънкария. Има си и клип.



Classic Masher – yeah! Много пиксийско, приятно, а и се усеща стила на Пац.

Baal's Back – да!

All I Think About Now – Звучи много яко! Пее Пац.

Bel Esprit – yes!

Might As Well Be Gone  – yes!

All The Saints  - хубава мелодия.

вторник, 25 октомври 2016 г.

Лоши управници в безупречна страна

Управниците в България са отвратителни, няма спор. Но преди за пoреден път удобно да кажем "всичко си ни е наред, само политиците ни са кофти", е добре да се замислим дали наистина всичко си ни е наред. Колко хора в България крадат? Почти всички. 90% от българските фирми не осигуряват служителите си на реалния им доход. Така те крадат от служителите си и от държавата. Служителите, които се съгласяват на този вариант, крадат от държавата и обществото като цяло. Това е само един дребен пример - огледайте се и ще намирате такива непрекъснато. Лъжата, симулацията, подмяната (които са все инструменти за кражба) са рефлекс на българина. Кражбата е на всички нива в държавата, като се започне от входовете на блоковете и се стигне до институциите. Те засягат не само публичния, но и частния сектор, защото са начин на мислене, начин на светоусещане.
Така че политиците в България са олицетворение на това, което България представлява. Защото една страна, това са хората в нея, а не красивите й планини или римските й развалини. Ние за планините и за развалините нямаме никаква заслуга - те са били тук и преди нас и ще останат и след нас. За това, което представляваме морално като хора обаче, носим цялата отговорност.

Рахатът на пенсионерите

В днешния анализ на бездънната елементарност и арогантност на т. нар. хипстъри* ще разгледаме следния Facebook-статус на един популярен сред тях бар, а именно FlipFlop


 Частта „развалят рахата на спящите в големите си над сто квадрата апартаменти пенсионери” е покъртителна. Първо, заради стереотипа, че в центъра живеят само пенсионери. Второ, заради стереотипа, че апартаментите им са големи. Трето, и най-вече, заради отровната завист (между другото, никак не средно-класна, а доста лумпенска) към хората, които имат повече, към чуждата паница. Четвърто, и това още повече, заради абсолютно грозното и обидно отношение към пенсионерите. Никакво уважение към тях като към възрастни хора. Никакво уважение към тях и като най-потърпевшите и онеправдани хора в грозното време, в което живеем. В изречението се усеща дори лека заплаха – „дразните ни, задето вие, старите, а не ние, младите, притежавате големи апартаменти и затова ще ви дразним, това поне е в наши ръце”. И заради турцизма „рахат”, който стилистично не се връзва с пенсионерите (а по-скоро пасва на говоренето за някоя мутра). Това говори за липса на обща и езикова култура. Статията може би е писана от друг, но според бара тя е „изключително забавна”.
Фрапира най-много чувството за превъзходство, самонадеяността. Да, всеки младеж е самонадеян по дефиниция, но тази самонадеяност тук не носи младежкия дух, тя е като на някаква оглупяла меркантилна кокошка, която иска да покаже на останалите от колко висока класа е, колко високо се котира на пазара.
 Изобщо е видно че и младите българи са не по-малко прости от старите. Но за разлика от старите, младите имат един отровно нарцисичен и почти фашистки уклон, който много ме плаши.

* Да дефинираме какво разбираме ние под хипстър. Думата се използва често и всеки сякаш влага различен смисъл в нея. Според нас, хипстър на Запад означава младеж (основно, т.е. на възраст между 20 и 30-35 г., макар че се срещат и по-възрастни, които обаче по-скоро имитират по-младите), който едновременно иска да бъде „алтернативен”, т.е. да се ползва от ироничното или бунтовно или „некомформистко” поведение, което беше конструирано от 60 до 90 г. на 20 век, но и да остане в лоното на средната класа.
Тук има два интересни момента. От една страна, „алтернативността” на хисптъра е еклектична, защото обхваща елементи, които до преди 10-15 год. все още се смятаха за противоречащи си – ретро-денди-джаз стил, съчетан с хип-хоп елемети, с елементи от инди-рока, че даже и от грънджа, но и с пънк и метъл аксесоари. Въобще една манджа с грозде на всичко, което някога е било различно от „мейнстрийма”. Само че то досега винаги е било и „ъндърграунд”, което обикновено означава и отчужденост от средната класа, от нейната улегналост. Дори и хипитата, много от които са били деца на заможни родители, като цяло а се отказвали от комфорта и са жертвали „буржоазната” си идентичност в името на някакви други ценности. За пънка да не говорим. А няма да е пресилено да кажем, че пънкът и хипарщината са двете основни линии, двете матрици в историята не само на рока, но и на алтернативната популярна култура изобщо. При хисптърите всички тези разграничения са изчезнали – всчико е една неартикулирана, безсмислена сплав. Онова, което преди двадесет години е означавало определена философия (напр. алтернативния рок, суинга или пънка) днес е просто един опразнен от съдържание фетиш, който сигнализира вече не протест срещу определени ценности и утвърждаването на други, а просто, че си интересен, че не си скучен и праволинеен, че можеш и по друг начин.
От друга страна, прави впечатление силната привързаност на хипстърите към капитализма. Те по никакъв начин не го подлагат на съмнение, а просто искат да го разнообразят и разкрасят, като по този начин дори го доутвърждават. За първи път в историята на алтернативната култура, тя върви ръка за ръка с капитализма и дори се превръща в негов рекламен атрибут.
Тоест, нашата дефиниция на хипстъра e бохем от средната класа. Във Франция съществува и понятието bobo bohème-bourgeois. Според нас то назовава близко в същността си явление.
Това за Запада. На изток нещата са по-сложни. Тук няма истинска средна класа и съответно тукашната хипстърщина е, както повечето моди у нас, някакъв невротичен напън да се имитират привнесени модели, да се симулира някакъв бит, който всъщност не съществува. В България сме особено силни в симулациите, така че в София (псевдо-)хипстърщината процъфтява.

неделя, 23 октомври 2016 г.

От центъра до Подуяне и обратно 2

Преди малко повече от година писах за разходката си до кв. Подуяне. Това всъщност беше и първият ми пътепис, първата ми статия в този блог. От нея се роди това начинание.
Ето я и нея: От центъра до Подуяне и обратно,
Как изглеждат нещата днес? В моите очи - различно: човек никога не влиза два пъти в една и съща река. Фотоапаратът ми също беше друг.
Преди повече ми се говореше. И снимките ми бяха повече. Всяко начало е по-ентусиазирано от продължението.
На 23 октомври отидох до същия магазин в кв. Сухата река.
Ето ги и снимките.

Езерото "Ариана"




 Орлов мост




 Театър "София"

 Парк "Заимов"


Изглед от моста "Чавдар"


 Бул. "Владимир Заимов"


 Вход на блок
Училището, което бях снимал и миналата година:



 Перловската река

На връщане седнах за малко в градинката на "Св. Седмочисленици".




събота, 22 октомври 2016 г.

Георги Господинов – "Физика на тъгата"

Физика на тъгатаФизика на тъгата ot Георги Господинов
Оценка: 4 от 5 звездички

Бях започнал четенето на романа още през 2011, после го прекъснах някъде в началото, при изоставянето на детето от каруцата, после на няколко пъти отново препрочитах пак до същото място, не можех да се концентрирам и да продължа.
Най-сетне, тази есен, прочетох целия роман. Сега, дали ми хареса? Има ли значение? Все пак – да, хареса ми. Интересен е, концептуален е, повежда те по много пътища, разкрива ти възможни лабиринти. Като мисъл на Жак Дерида е. Но точно както и при Дерида, сякаш цялото говорене е леко самоцелно, всичко прилича на игра на думи повече, отколкото на действително откритие. Да, животът е и игра и играта е живот. Но все пак... Може би проблемът е в мен – вече нищо не ме трогва и запалва. Почти всичко в романа ми харесва, но ми липсва тръпката. Шегувахме се наскоро, че трябва да се направи нов жанр – счетоводен роман. В този жанр повествованието ще се води от счетоводна гледна точка – бюджетни пера, приходи, разходи, баланси и т.н. А най-забавното е, че „Физика на тъгата“ може да се яви предвестник на тази нова естетика.
Но романът има стотици страхотни попадения и фрагменти, искаше ми се да съм си ги отбелязал, но ме домързя, може би романът ме е заразил с меланхолията си, нали за емпатия се говори – неутриното на негата ме е зашеметило. Има и наистина трогващи и искрени моменти. Много ми хареса историята с престоя на героя в град Т., в мазето. Напомни ми за героя на „Естествен роман“, който се крие в тоалетната, когато му дойдат гости. Хареса ми и историята на Жулиета, чакаща Ален Делон пред киното в малкия забутан град. Реалистична и приказна едновременно история. Историята за детето в мазето и всичко за Минотавъра също са завладяващи и подтикващи към размисъл. Да, лабиринтът и бичата глава са навсякъде. Но не е ли всичко навсякъде? Не можем ли да открием същото с всеки произволен символ? Епизодът с Маламко ме накара да се разсмея от спонтанен възторг, особено финалът – барем и литературата послужи за нещо (парафразирам).
Дадох си сметка, че писането на Георги Господинов е ориентирано към синтагмата, към словосъчетанието. Сякаш всичко се разказва, за да може в крайа сметка да се компресира до изненадваща комбинация от два елемента, единия принадлежащ на другия – „физика на тъгата“, „световната есен“, „ухото на лабиринта“, „мухите на 60-те“, „жената на август“ и т.н. На моменти това ми действа леко неприятно – сякаш е някакво фразьорско състезание по остроумие. Но от друга страна и аз обичам имената, заглавията, и разбирам желанието те да бъдат изпълнени с вътрешен живот. Например, когато бях малък си мислех, че в „Цар Плъх“ става дума за плъх, който е станал цар. Детска книга за възрастни. Не метафора или алегория, а буквален разказ за животното, но написан не непременно за деца, говорещ за истински неща, случващи се в нашия свят.
Изобщо, романът (ако е роман) е със сигурност ценен и богат. Че не успя да ме затрогне крайно много не е лошо – това е и смисълът му, той се опитва да затрогне самия себе си, да наддума смъртта, да я забаламоса като Шехерезада, да генерира живот от нищото. И в този смисъл читателят става съоткривател и съпреживяващ, емпат. Той съпреживява опита на писателя да трогне самия себе си. Яко, а?


Вижте всички мои ревюта

неделя, 2 октомври 2016 г.

Галерия - септември 2016







Пред Народния театър




Фен на Yes


Каква ли е тази азбука?


Пред 'K-Express'



Пълнолуние над ФМИ


Цариградско шосе






Бул. "Мария Луиза", 19 септември





Ул. "Козлодуй" (мисля), 19 септември


Ъгъла на "Козлодуй" и "Мария Луиза", 19 септември



Лъвов мост, 19 септември








Софийската синагога (по време на фестивала "КвАРТал", 19 септември)


Спектакъл в двора на Синагогата







На ул. "Георги Бенковски"




Бул. "Дондуков"




На представянето на стихосбирката "5.6" на Радослав Чичев в "Плюс това", на 20 септември:



София Тех







Бул. "Никола Вапцаров", 29 септември


Ресторант в Борисовата градина, 30 септември