вторник, 21 юни 2016 г.

Правилни емоции

И на празника на музиката се говори само за "любими" изпълнители, които ще ни заредят с "правилната" емоция. 



Любими, добре, но на кого? Това "за нас" в случая е празно - кои са тези "ние"? Fête de la musique е обществено събитие, организирано във Франция от хората, не от някакви организации. Тоест, то има универсален и неутрален характер. Кои са тези "ние", които с такава лекота размиват границите между частното и общественото?

Думата 'любим' предполага субективност. Нещо е любимо винаги на някого, което предполага неговото лично предпочитание към даден обект спрямо всички други. Когато използваме думата "любим" без допълнението към нея (а в случая допълнението е изпразнено от съдържание), претендираме, че личният ни вкус е универсален, че се подразбира. С други думи, налагаме своя вкус и своите разбирания, но придаваме една естественост и спонтанност на това налагане. Тоест, който не е съгласен с нас, се отклонява от естественото, от нормалното.

Организаторите обаче не спират до там. За да се подсигурят, че възприемателят ще прегърне тяхната гледна точка като единствена правилна, те добавят и прилагателното "правилна". От областта на забавленията неусетно се пренесохме в тази на етиката. Вече не говорим просто за предпочитания, а за морален избор. Или мислиш като тях, или не мислиш правилно. По-лошо, не чувстваш правилно.

Поредно доказателство за емоционалния фашизъм, който завладява младите. 
Социалистическите цензори в някои отношения бяха по-широко скроени от поколенията на новото хилядолетие.

понеделник, 20 юни 2016 г.

Надежда Искрова и Иван Шентов на София: Поетики 2016

Откъс от четенето на Надежда Искрова и цялото четене на Иван Шентов, който спечели наградата на публиката на  София: Поетики 2016 (18 юни 2016 г., градинката пред "Кристал", София):



In Koli Jean Bofane - Congo Inc. Le testament de Bismarck

Congo Inc Le testament de BismarckCongo Inc Le testament de Bismarck by In Koli Jean Bofane
My rating: 3 of 5 stars

Après une ouverture emballante, la suite du roman m’a un peu déçu. Les personnages, l’intrigue, le sujet et surtout les réalités représentées sont certes intéressantes, présentent des originalités. La langue et le ton sont aussi à remarquer. Le français est recherché et travaillé, avec un soin du détail qui paraît propre à l’auteur, mais aussi une cadence que l’on serait tenté de croire impreignée d'une sensibilité congolaise. La richesse de vocabulaire est impressionnante (et susceptible de décourager les lecteurs étrangers moins expérimentés, p. ex. les apprenants de français). J’ai aussi apprécié les descriptions du jeu vidéo, des opérations informatiques, des réalités de la mondialisation… autant de domaines lexicaux que l’on est peu accoutumé à découvrir dans une œuvre de fiction. Un humour à la Dany Laferrière perce ça et là et inscrit le texte dans le sillage d’une littérature migrante, post-postcoloniale.
Et pourtant, je trouve que le manque de profondeur psychologique des personnages, leur schématisme alourdit la narration, rend le texte peu vraisemblable et l’apparente à l’anecdote, au trait d’esprit. J’ai du mal à appréhender ce texte comme un roman. Pour tout dire, je me suis ennuyé pendant la plupart du temps et j’ai failli abandonner la lecture.
J’apprécie la fin plutôt désabusée, modeste, point pompeuse du roman (cf. « Epilogue »). Sans emphase superflue, d’une sécheresse de ton apaisante, l’auteur semble rappeler le propos de son livre – informer, montrer, sensibiliser, bref parler du monde aujourd’hui, peu importe la modalité exacte du discours. C’est du moins la façon dont j’ai ressenti cette clôture de l’ensemble romanesque.
Donc, somme toute, je ne regrette point d’avoir lu ce livre et je redemanderais du In Koli Jean Bofane.

View all my reviews

вторник, 7 юни 2016 г.

Мустаци - Брой 15/1995 г.




 ила мамо,
Докато с домашно удоволствие разлиствах едно географско четиво, открих интересен факт. Че река Дунав е единствената по-голяма река в Европа, която тече от запад на изток. Защо ли тече така? Защото е глупава. Другите реки си уредиха живота по разни Франции, Испании, а Дунава се вре тука в кочината, в спринцовките и войните в бивша Югославия. Както казват Контрол, „Кисело млеко, секс и демокрация“! Никой не ще изток.
След броени минути почва мачът с германия – вестникът е насрочен на 17-ти, но ще го пишем на 15-ти, щото мното се мотаем. 
Ще прочетеш:
- Изявите на Любо
- Чао, Цубо!
- В 41-во
- Първият сняг в София
- Готварските умения на г-н директора ни

 


Изявите на Любо

 юбослав Сапунов, който вие може би сте го чували, участвува в телевизионната постановка по случай 1000, пардон 100 г. кино. Той с безумна радост ми съобщи, че ще участвува във филм със Стефан Данаилов. В последствие филмът се превърна в представление, а последното – във връчване на „Оскари“. С нетърпение очаквахме предстоящия... така де, предстоящия.

Този мой скъп и прескъп приятел се снабди с маратонки. Оооо, каква радост, оооо какво неземно щастие! Нямало значение "марката", а хубостта. Естествено. Ми ние да вземем да си облепим краката в парцали, марка „Шопска партенка“, и нищо, че марката не е особено прочута, парцалите са шарени и прескъпи. Та затова марката се видя ясно, че е „Рийбск“, вероятно са искали да напишат „Рийбок“, което пък ще рече мъжка риба. Значи мъжките маратонки са „Рийбок“, а женските „Рийба“. Та, Любо най-гордо се яви с новите си обувки пред телевизионната камера.

Ние с Динко отидохме на репетицията на предстоящия на другия ден спектакъл. Любо взе автографи от големите звезди на бълг. кино – А. Кисимов, П. Николова, С. Данаилов, Н. Рударов. Също от Вили Казасян и Митко Щерев. И от много други, чиито автографи специално за в. „Мустаци“ ще видите в следващия брой. Та, да разкажа как протече репетицията.


Тя всъщност не е чак толкова за разказване. Вили Казасян плюеше и псуваше по музикантите, че не правели хубаво щрайка (щрайк е една много известна българска дума). Накрая като капак на щастието ни се оказа, че редът на Любо е минал и ние напразно седим на тази прозаична репетици-
я. (Тук допуснахме двайсетичетиричасовска печатна грешка.)
На другия ден беше големият спектакъл, организиран от НДК. Щом влязохме вътре, мяркаха се кожухчета, разпоредителски роклички, и прочее все златни доспехи. Безплатно ни пуснаха да седнем на които си искаме места. Любо в новите си маратонки и с набол ечемик на окото се скри зад кулисите и залата почна да се пълнииии.

Малко преди да почне шоуто при на се домъкна нелюбезна изкуствоведка с орлов нос и с челядта си – уж тръгнала на интелектуални мероприятия. Поиска да ни вдигне от местата ни и да се настани тя на тях, но разпоредителката оправи реда и изгони подлата негодница в гьола й – нали всяка жаба да си знае гьола.
Шоуто почна. Имаше огромна филмова лента, голяма колкото целия екран, нарисувана разбира се, там пускаха стари филми и отпред говореше водещият Стефан Данаилов. По едно време дадоха по екрана как един мъж пее нещо, пък едно дете се прави, че пее песента, но само се прави – отваря си устата само. После излиза Любо и вика:
- Вие големите много лъжете!
- Що, бе?
- Ами защо сте направили оня чичко да пее, пък детето уж, че пее?
После Данаилов казваше нещо от сорта на:
- А какви според теб трябва да бъдат истинските филми?
Любо си иважда тук едно листче и казва така, сякаш не може да го разчете:
- Социологията на детската психика не бива да се облага...
Или нещо от сорта. 

В резултат на което бабките получиха пристъп на смях. После цялата зала се разсмя – но все пак бабките дадоха тон.
А аз заедно с едно фотоапаратче, което не може да снима отдалече, се промъквах между редиците и снимах Любо. Както и да е, представлението свърши.
Любо трябваше да получи 1000 лв. хонорар, но вече минаха две или повече седмици, а той беше обещал да ни черпи пица. Ясно – на НДК не му се дават хиляда лева, още повече на едно дете. В крайна сметка те са културен, а не финансов дворец!
Спектакъла ще го дават някъде около Коледа. Гледайте го! Може и мен да ме дадат. Между другото по „Изборът“ са ме давали, когато идваха с камери в нашто у-ще. И преди това още два пъти са ме давали – по „Мотомания“ и „Десант“ – взимаха ми интервю. И аз все не се гледам, бе, мама му стара!

Чао, Цубо!



о следующите въпроси сме говорили много и можем още толкова да говорим, но ние ще се опитаме съкратено и сбито да ви разкажем за САЩ и посещението на мама там. Първо да опишем завръщането.
Отиваме значи, ние, на аерогара „София“ с бащата на Любо. Той с трабанта да ни помогне с куфарите. Но такива нямаше. Ами да – мама пристигна и заяви, че куфарите й са изчезнали някъде по пътя в Будапеща. Ох, ах, ех! Това се чу в последствие. Аеросекретарките й казвали да се обажда непрекъснато да пита. А вътре какви подаръци имаше!


На другия ден се обадихме в аерогарата. Казаха, че в четири часа куфарите ще пристигнат със самолет от Виена, по простата причина, че днес нямаше полети от Унгария. Прочее, унгарските авиолинии се поизложиха. И не толкова те, колкото "Балкан". Мама попита секретарката на "Балкан" за телефона на "Малев" (унгарските авиолинии). Дадоха й някакъв. Е, обадиха се там, но вместо бодър секретарски глас, отвърна възрастна госпожа, която констатира, че "този телефон не е на "Малев" от трийсет години". Браво! Информацията е...
Отидох да попитам на бюрото за информация кога ще пристигне еди-кой си самолет.
Абе, като се замислиш, България е такъв абсурд, че просто се сещаш за "Алиса в страната на чудесата". Това сме ние – страна на чудесата. И на огледалния свят - всичко е обратно тук.


Пред аерогарата се бяха сбрали такива напети юнаци, каквито рядко се срещат в целия свят. Те бяха мъже на средна възраст – със светло-сини чорапи, протъркани мокасини, прошарени бради, мръсни сака и паркирани отпред фордове. Хилеха се драгливо, псуваха и въобще - геройстваха.
Взехме си куфарите, бащата на Любо ни качи и се прибрахме. Следваше най-приятната част – разопаковането на подаръците. Милата ми майка! Донесла ми обувки – дебели, високи и непромокаеми. Също тениски – две. На едната пише "Уошингтон ДС", а на другата – "Мюзик. Уошингтон ДС". Тя посети тази столица и затова ми носи толкова неща от там. Владкицата, приятелят на Любо, ми изпраща блуза, на която също пише "Уошингтон ДС". Най-голямата изненада беше... тениска, на която пише "Мустаци". Ами да, мама отишла и дала един брой на вестника (брой 12), те ми го отпечатали върху бяла тениска и... готова изненадата. Сега вестник "Мустаци" смята да пусне в продажба такива тениски из цялата страна. Мама ми донесе рядко хубави и скъпи оригинални слушалки "Сони" и още хиляди други малко подаръчета. Синтезатор не успя, защото не може да се включи към нашата електрическа мрежа. То има адаптори за тая цел, ама мека!


Сега да ви разкажа накратко маршрута, по който тя мина, кръстосвайки Щатите.
Първо, както знаете, тя отиде до Ваня и Питър – нашите гостоприемни приятели. След това отскочи до Вашингтон, който се намира на четири часа път с кола от Хемптън – градчето на Ваня. Там пък живее Владкицата със семейството си. Много били тихи, много били мили, чудесно си поминували, абе изобщо оплаквали се от дребни проблеми. Човек като има много, повече се оплаква, отколкото ако няма нищо. А те имат много. Огромна къща, стая за гости, тоалетни (е, то оставаше да нямат), кухни, абе, разточителство. Накрая тя се върна в Хемптън, от там в Норфолк и от Норфолк в Будапеща през океана. Там тя си изгуби куфарите и пристигна до София.


Когато се обадихме да питаме за куфарите, казаха ни, че самолетът от Виена, в който са куфарите, пристига в 3 ч. Когато на другия ден отидохме на летището, се оказа, че от една седмица самолетът от Виена вече пристига в 4 и 30. Освен това на мама в Будапеща й се скъса чантата, благодарение на „Малев“. А от „Малев“ й казаха, че трябва да отиде при „Балкан“, та той да й изплати парите за разпорената чанта. От „Балкан“ казаха, че защо те ще изплащат дълговете на „Малев“. Държавата Абсурдистан преуспява. Примирихме се и с това и си се прибрахме.
Леля Бина, която аз, може би знаете, нричам Цуба, си замина за Унгария на 3 ноември. Наклепахме се с кал като свини на прекрасната софийска автогара. Никаква отговорност от страна на чистачите. Един асфалт не могат ли да му сложат бе, да му се не види.



В 41-во



о не е точно в 41-о училище, понеже ние не стояхме въобще там. Не знам защо решихме, ние от „Мустаци“, да кръстим точно така статията. Работата е там, че решихме да се уговорим да си играем с Косьо. Ние: аз, Любо и Косьо – светата троица. 

Звъним значи ние на вратата на Косьо, той се появява по анцунг, намръщен, разперил застрашително над нас кривия си нов, надул денс (най-селската пазарска музика) и извадил монопола, който е толкова тъп, той сам си го бил правил. Е, какво от това?! И аз имам монополи, които сам съм си правил, и то три – от божествени, по-божествени. Помолихме Косьо да излезе навън да ритаме вместо да стои по анцунг вкъщи, да се мръщи и лигави. Той като отговор се изплю върху ни. Ние му изкрещяхме „Фльорца грозна!“ и той, бесен като хала, изхвърча, начумерен страшно, хвана Любо за врата и каза „Кеко, к‘во каза?“.


След като тези весели междуметия приключиха, Косьо облече своето синьо яке и отидохме в Четирийдесет и първо училище. Попитахме Ангелчо, приятелят на Любо, дали можем да играем с неговия клас. Той каза, че може, но не била негова топката. И той посочи едно доста странно момиченце, на ръст колкото до кръста ми, с очила замъглени, с намусена физиономия и наболи мустачки. Ясно! Беше от семейство на телефонни техници. Аз тия веднага ги познавам. Малко по-късно, когато Косьо отиде в мазето да вземе топката, телефонът у тях иззвъня и се оказа, че се обажда баща му и че е заключил ключовете на колата вътре у тях. Искам да кажа, в колата. Та затова сега Косьо трябваше да му занесе резервните ключове. Ние с Любо си тръгнахме и срещнахме майка му на улицата. Тя предложи да идем на Книжния пазар в НДК. Съгласихме се. Отидохме да я изчакаме да дойде на пейката в парка. И понеже имаме нещо бабешко в характера си, веднага закритикувахме и заклюкарихме. Че надували много силно денс в кафенето, че туршиите са поскъпнали, че сме пълни бабки и че рибата вече я развалят. 

Освен това видяхме нашата мила приятелка Мина да кара кънки. Тя беше твърде далече, за да я достигнем – краката ни боляха. С нея беше още една от детската вокална група „Дъга“ – групата на лъчезарното българско вундеркиндче. Та тази беше талисманът на групата, защото имаше нос като дъга. Преди това майката на Косьо е била талисман, но понеже нейната дъга е малко орлова, сиреч пречупена, затова са я уволнили. Така е в шоубизнеса.



Взехме си да люпим слънчогледови семки. Заклюкарихме в несвяст. После Мина си замина на някъде, остана Дъгата, а на мининото място дойде Зорницицата – една от добре известния театър „НДД“. И двете закривиха нос. Е, разбира се, нейният, на Зорница, доста по-малко. Изведнъж аз се сетих, че съм на китара и забързах към читалището. А Любо и майка му весело заприпкаха към панаира на книгата.


Първият сняг в София



ървият сняг в София дойде съвсем неочаквано и ненадейно. Все пак, да си го честитим. Нищо, че от него вече няма и следа. Важното е да спомена.

Затова и ние с Косьо се уговорихме да излезем и да се пързаляме. Но това не е интересно. По-интересно е как се целихме с Любо. Отидохме да викнем Косьо. Него го нямаше. Фльори! Зацелихме се сами. Така или иначе при нас дойде Бебо – един, който учи в 41-о. Имаше извънредно бебешка физиономия, затова и предполагам, че го наричат така. Има обратна захапка и коса като на Елцин, само че два пъти по-рядка и два пъти по-състарена. Като се има предвид, че е на 12 г.! Та, Любо пак беше с ечемик. Бебо направи ледена топка, прицели се към мен, аз се дръпнах и топката попадна в ечемика на Любо. Рев! Гръм! Бабките се отделиха от готварската печка и дори си свалиха ролките от главите.

Любовият ечемик се поду, почервеня и ние решихме да влезем у Косьо, Любо да си го промие с вода. Не искал да тревожи майка си. Мустакатата баба на Косьо, която прави имидж на вестника ни (много кьосета биха могли да й завиждат), ни отвори, но с нескрито недоволство, и пусна Любо в банята. Той се пооправи и се престраши да отидем у тях. Баба му в началото нищо не забеляза. Излязохме да чистим трабанта на баща му. После ринахме сняг. Накрая баба му забеляза деформацията на окото му и го прибра. Аз се задоволих с телевизия и топъл чай!

Готварските умения на г-н директора ни

 оя милост се извъди голям готвач. Леля Бина ме научи на адски много рецепти. Аз засега съм направил три от тях – палачинки, сладкиш с моркови (който направих с ябълки) и една рецепта от Любови – шоколадово роло. А ползата, която тези приготовления донасят за домашния уют – тя е несравнима.


Ние ядем, гледащи се очи в очи, ядящи безспир, коментираме само колко канела съм сложил, повечето пъти ядем без да възприемаме нищо от това, което говорим. Ние просто ядем. И това е истинският кеф.



В скоро време ЧАП мисли да пусне като приложение към сп. „После“ по един сладкиш и по един автограф лично от г-н Павлов, сиреч аз. Сладкишът е по предпочитание – с ябълки или моркови. Ей, как можах пък да се родя такъв гений!






Име: Диян Тончов Минков
Прякор: той има хиляди, но някои от тях са Дьидко, Дюди, Деси, Дидок-диплодок, Деско
Поглед: мазен и безчувствен
Как изглежда на снимки: като че току-що е пръднал
Какво мисли Асен Павлов за него: Мисля, че е подъл, малко невъзпитан и селянè. Иначе като приятел притежава и добри качества.
Дебелост в цифри: 3
Височина в цифри: 2, 5-3
Коса: мазна
Харектеристика: Квичи, има нужда да вади гръкляни, хвърля ти се уж на шега и те събаря на земята с по някое счупено ребро. Моля ви рубриката да свършва.
Добре: -



събота, 4 юни 2016 г.

Галерия: Май 2016

В навечерието на Великден (30 април) в Борисовата градина




 В градинката със Славейковите дъбове:


Полилеят ни:


Пред едно от любимите ми някога заведения, "Казабланка", до Биологическия факултет на СУ:





Тук през 90-те беше модерният бар "Биологията". Сега е ресторант-винарна "Кабинет", който имам чувството, че винаги е затворен:




 В Борисовата градина, в един красив майски ден:




На ул. "Крум Попов":



На ул. "Света гора":


На "Баба Яга":

 Една котка на ул. "Милин камък":






Някъде в кв. "Полигона":


На 9 май на Баба Яга, пред грозния срамен паметник се вееха руски знамена. Имам чувствителен стомах, затова ще спра дотук с разясненията.




Дъждовен ден към средата на месеца, който като цяло беше много дъждовен:




Този пейзаж беше придружен с ето тази песен на Нийл Йънг и "Каменица - старо пиво" (или както там се нарича):


Ветровит ден до запустялата сграда до ИПК "Родина":



бул. "Витоша" и Витоша в дъното.


Останки от моята младост. Ул. "Галичица". Надписи: "Prodigy"; "Beastie Boys"; "Обичам" "Пичките от 6-ти...".




На същата тази стена, ако не се лъжа, българската рап група "Ништо" се беше снимала за обложката на първия си албум. Като се има предвид възрастта им тогава, нищо чудно те да са писали тези надписи. На мен пък ми се дослушаха Prodigy и Beastie Boys. Снабдих се с тяхна музика и си изпекох зеленчуци на скара. И не само зеленчуци - не съм вегетарианец.


Детето на един приятел в Борисовата градина:




Към края на май в двора на Факултета по физика и на Факултета по математика и информатика на СУ:



 Врата насред нищото. Напомни ми за "Есен в Пекин" на Борис Виан.



Кученце:



На 24 май:





"София тех":



Излежаващи се кучета на спирката на трамвая срещу Строителния техникум:




На ул. "Неразделни", ателие "Рисуването":