сряда, 30 март 2016 г.

Cobain: Montage of Heck

Вчера гледах филма Cobain: Mountage of Heck.
Филмът е много добре направен, с много въображение и техническо майсторство. Анимациите, начинът по който са вплетени текстовете и рисунките, са вдъхновяващи и много уместни. Режисурата не е натрапчива, дискретна, което за мен е мерилото за добра режисура.
Отново се пренесох в атмосферата на Нирвана и Кърт Кобейн. Като тийнейджър това беше единствената група, която слушах за около 1-2 години. До съвсем скоро още благоговеех пред музиката им, приемах я за нещо много лично. Филмът обаче ме подтисна сериозно. Накара ме да видя Кърт Кобейн от друг ъгъл - не е тихият и подтиснат човек, а хиперактивният, проклет и злокобен гадняр. От няколко години се опитвам да се отдръпна от тези неща, да се отърся от това влияние. Затова филмът сериозно ме депресира (макар че го очаквах). Сега в Нирвана виждам самоцелна разрушителност и нихилизъм. А винаги съм искал да смятам, че в тях има повече социален протест, нещо чисто и благородно, но болезнено. Вече не съм сигурен. Рокът води към черни и страшни капани, от които няма измъкване. Затова вече съм с големи резерви към тази музика по принцип. Чарът на музиката Нирвана е донякъде по американски евтин (твърде силен, твърде изпипан, не оставящ колебание или съмнение), какъвто си е по принцип амерканският рок (може да се каже същото и за Aerosmith, например, и за много други, че дори и за Lou Reed, макар и по съвсем друг начин). В крайна сметка се чувствам сериозно манипулиран за това че толкова много съм дал от себе си на тази група.
И въпреки че се дистанцирам от всичко това, признавам, че част от мен е докосната, някакъв сантимент е събуден, едно жално чувство ме обзема като се замисля...
Днес реших да потърся снимки от Абърдийн. Ето какво намерих:







понеделник, 28 март 2016 г.

в-к "Мустаци", бр. 14/1995 г.

Внимание: разказите съдържат обидни, злобни и глупави съждения, характерни за опасната дванайсетгодишна възраст при някои индивиди. Нека никой не се чувства лично засегнат. А и става дума за 90-те...



ила мамо, 

Училището в България изключително западна. Понеже имах възможността, узнах, че в 27 СОУ в Благоевград изучават по математика колко пъти ще каже учителката, че дъщеря й е завършила математическа гимназия – по история – пишат доклади. Докладът може да съдържа всичко – учителката дори предпочита да няма смисъл в съчинението, защото когато търси смисъл, я заболява главата. Кой знае? Може пък това да е някаква нова система на обучение, може би от такива училища ще излязат бъдещите айнщайновци. Нищо не се знае. 


Но ние знаем следните неща:


- Редовното плюскане в Банкя,
- Циганката с „Джърси”-то,
- Какво нещо е елита!, 
- клуб „Класици на театралното изкуство”.

Рубриките са същите, но на мястото на „Културен живот” временно идва „Образи”.

Приятно четене!


се пак аз, Иван Иванов, открих защо толкова често в „Мустаци” взехме да ви описваме екскурзии. Понеже ги правим. Ха-ха-ха! А знаеш ли го тоя, за глупака, дето казвал „не”? Не? Няма и да го узнаеш! Ха-ха-ха! Настигам вече Бени Хил бъчвата дето опипва дупетата на госпожите и дето заспивам на скечовете му. Нищо. То това е талантливият сатирик. Но да се върнем на темата. А тя каква беше? Аааа, да! Та, значи, ние напоследък правим повече екскурзии, защото мама я няма. Когато съм с мама, тя има по-малко време за такива удоволствия, но понеже леля ми Тина не работи, затова ние всяка неделя посещаваме Балкана. Тая неделя се очаква да идем на Лакатника – който, както е известно, се намира в областта, наречена Гъз на Географията. Да, признавам. Не съм  роден планинар.

Сега ще се постарая да опиша чудесното пътуване до Банкя – трето подред - което нашето предприемчиво семейство се реши да направи миналата неделя. Днес сме четвъртък, за ваше сведение.

Пътуването съвсем не беше толкова привлекателно и екзотично както миналия път. Аз дори не го помня.

В общи линии пак минахме по същия път, само че продължихме по-нататък. Срещнахме разумни господа, които размишляваха за възвишени неща и едва ни забелязаха.

- Господа – питаме ние – натам Михайловград ли се намира?
- Не – безумно мъдро констатираха господата – натам се намита село Драгоман.

Щастливи, ние заподскачахме към така приветливото българско село Драгоман, което обаче после се оказа, че е Градоман. Абе, що са измислили такива тъпи имена – да му сложат едно добро име. Да речем... село Госпожа Кикимореста Урунгелка. Хем е оригинално, хем се забелязва, хем няма човек, който да не го запомни. Ми така, де!

И ние тримата – аз, леля, Ина, преминахме село Градоман, което обаче се оказа доста по-голямо, отколкото предполагахме – може пък в последно време селяните с мотики и кървава пот да са го уголемили – ние пък какво предполагаме. Човек предполага, Господ разполага. Ето, както винаги съм прав.

Стигнахме отново в Банкя привечер и рекохме да си тръгваме. Но моите по-умни събеседнички Ина и леля Тина се унесоха под звуците на гръцко сиртаки, което се вихреше из цялата градинка, през която минахме и тъй ние неусетно се озовахме в приветлив ресторант, който аз, заради музиката, нарекох „Гърция”. Тук нямаше нищо смешно, тъй че не очаквайте да се смеете. Просто описвам.

Дойде дрогираният, пиян сервитьор, на когото Ина и леля ми безумно симпатизираха – както винаги, аз пак излязох критика и дядката, дето е с лошо мнение за хората.

Аз ядох шкембе чорба и пресмятах колко ще ми излезе сметката, те двете – кюфтета с картофи и когато аз най-невинно ги попитах вкусно ли е, те безмилостно ми поръчаха и на мен една порция. Няма как, преглътнах хапките.

Към седем и половина вечерта ние се заклатушкахме към спирката на рейса. Беше тъмно като в рог и затова ние нищо не намерихме, а взехме да се лутаме из тъмния парк. Нищо не виждахме. По едно време се ориентирахме, но вместо на спирката се озовахме в прочутия изпочупен от седем години басейн със съблекалните, пълни със спринцовки барабар посред нощ. Пак се оправихме и оставихме гръцката музика, която междувременно премина в сръбска. 


Нещо от рода на:
Отидох на пазара
Пред мен стоеше продавачка млада

Какви големи гърди имат тези фетски мацки.

Дай на батко да ги мачка.

А сега ти си до мен.
Въобще изкуството се развива. Надолу или нагоре? Това питам аз?

В рейса на връщане се вглеждах в бабка с шлифер, донесен от пъпчивата й дъщеря от Канада, след това бабката е плюла дълго време Канада като нецивилизована, но това е друга тема. Стори ми се, че посръбваше ракия – но зоркото око на Ина забеляза, че е само кафе. Жалко! Исках да се напие.


 тидох да се подстрижа на Петте кьошета, мястото, което аз от известно време посещавам. Влязох вътре и зачаках.




Голяма зала, малко занемарена, но това не е от значение, вероятно останала от комунистическо време, защото на витрината с шрифт „Партия” пише „Модни прически” и е нарисуван дърт п.... хомосексуалист, дето по Първа програма навремето го представяха за днешната младеж, дето по Орлов мост се разхожда с такси и чака Людмила Живкова да му махне от небето. Но тя никога не му маха, та затова тези господа почнаха да се изнервят, поради което вече никъде ги няма. Госпожата с модната прическа до него беше що-годе прилична. Но физиономията й, и тя беше продажна.
Та, след като прочетох във вестника, че замразено бебе намерили не знам къде си, след като солидно се начаках, запитах хубавката циганка-фризьорка:

- Докога да чакам, бе – питам аз.
- Ма аз работя само с часове! Не ме интересуваш.

Леле, като креснах! Леле, като разтресох квартала! Няма да й стъпя повече в да не казвам каквия й салон. Треснах вратата и си поех спокойно към ЧАП.

Леля ми Тина взела, че ми записала час, и то при същата оная циганка, дето невъзмутимо си плюскаше „Джърси”-то и си пушеше цигарата. Няма как, отидох. Моята позната лукаво ме изгледа и каза:

- Ти час имаш ли?
- Имам. За четири часа. – на свой ред лукаво отговорих аз.
- Ти Росен ли се казваш!?
- Не. Имам стотици пъти по-хубаво име: Иван.
- Ооооо, разбирам, сядай на стола. Аз грешно съм прочела Росен. Ах, колко съм тъпа!
- Ми тъпа си, разбира се.

Клъц-клъц, издокараха ме. Тая циганка поне добре си знае занаята. Добре ме подстрига. Преди мен се обръсна един циганин-шофьор, който „работи” пред нас, един млад дядка, който отивал на среща.

Та така.


ова е една закъсняла статия, още от преди заминаването на мама. Ходихме до Нац. Галерия нещо да й отчитат – колко неща ще носи в САЩ.

А в отдел „Отчет” се беше сбрал изкуствоведският елит на България. Дебело момче с безумно мазна коса, със селски мокасини и пушещо безспир. Никаква жена, такава просто никаква, не можеш да разбереш каква е по характер. Странни млади хора с дъждобрани, дебел човек с брада, който се хилеше, пишеше и викаше на момчето с мазната коса:
- Аз съм българче, обичам еди кво си...
И си мислеше, че това е безмерно смешно. Дебелото момче с мазната коса също се хилеше и кривеше вежди. 
- Оооо, Линче, рече Никаквата жена. Какво носиш? Явно с мама се познават.
- Дрехи и бижута – прекрасните творения на Моя Милост.

Никаквата идиотка направи намръщена физиономия, като че ли казва:

- Тая пък Лина какви боклуци е направила!

Щях да я ударя направо! Как смее да пренебрегва моята мила майка, която се е съсипвала от труд за да направи 56 дрехи и 12 бижута!

- Я вземи да попълниш тая бланка, че все пак да ти се признае като труд на художник.

Тоест излезе, че мама не че прави боклуци, но сега просто се е поизложила. Кретенка мръсна! После хомосексуалистът сложи лепенки на всички опаковани вече бижута, докато лудо кривеше вежди – ясно, той е тук на служба, за да слага лепенки. Адски трудна задача.

Потеглихме с тежките куфари обратно към дома. Мен ми се сецна гърбът и трябваше после да ходя при рехабилитатора на Националния отбор Цончо Ленков, който е познат на мама. Но не отидох, понеже сецването отшумя.
















Решихме ние, от ЧАП, да посетим театър „НДД”. Миналия път (брой 9), когато този театър гостува на в. „Мустаци” беше разказан от Христо Халваджиев, който играе в това културно мероприятие. Сега г-н Иванов взе със себе си Васил Инджев, отговорника за техниката, Цветелина Целина за помощник, взе портативната техника на радио „Албион” и всички, в служебната шкода на ЧАП, се понесоха към Двореца на децата.

Посрещнати бяха от Крум педрото, както го нарича Христо Халваджиев, този, който пя по прекрасното телевизионно шоу „Като лъвовете”, което се води от мъжествения г-н Априлов и има връзка с въпросния театър (самият Ицо беше пял старата градска песен „Аз си имам две съседки”). Г-жа Хрисимова (казвам госпожа, защото разбрах, че тя безумно се засягала, когато някой й кажел само Хрисимова), ръководителката зад кулисите на „Като лъвовете”, отрудено ме огледа, тъжно ни каза да влезем и се запиля някъде – личи си че знае как да организира голямата им репетиция, за която Ицо каза.

Та вътре се бяха събрали класиците на театъра, както пише на 1 стр. Лайнарче (така бях чул да казват за него) с дръпнати очи, люпещо семки и размятащо в несвяст ключовете си на име Боби, пък и с обица като на Н. Сираков на всичкото отгоре. Еми така е, модерна работа.... цццц... те младите си знаят, ама ние ... старите кокали трябва да си траем. Други имаше много. Дебели, тънки, гадни, тъпи, симпатични нямаше, може би просто отсъстваха, абе, кво да ви разправям.






Упражненията започнаха с психологичен анализ на мислите на талантливите бъдещи звезди. Г-н Денко (учителят, който заместваше Априлов и Хрисимова – двамата знаменитости) накара децата да казват разни „гъ”, „пъ”, „хеке”, „меке”. Измисляше им разни срички, които явно бяха адски сложни за казване, тъй че... После трябваше да казват „Орлово перо”, а след това трябваше да говорят едновременно. Всичко това грижливо беше записано от екипа на радио „Албион”.


И най-сетне дойде очакваната част – „Столчето”, така наречената пиеса, която великият театър репетира от седем-осем години – това по думите на Денко – той бил 8-ми клас, когато започнали да играят пиесата. Така е. За да се научи нещо добре, трябва да се учи минимум 25 години. Така че младите актьори трябва още много да се учат. По същата логика ние, като ни дадат урок по география, ние не можем да го научим за два дни. Като станем на 35-40 г., тогава що-годе ще сме добре подготвени.


„Столчето” беше философски трилър от седемдесетте, в който се разкриваше драматичната съдба на 10 идиота, които си подхвърлят едно столче, бият се по главата и крещят „Столчето”. Тоя път имаше и музикален съпровод. От съседната стая по оперно изкуство пееха италиански канцонети, та и при нас се чу. Радио „Албион” се погрижи момента да се запамети.



„Столчето” е прекалено дълго и сложно, за да се запамети, а действието не е никак сложно или особено – те
умните неща са прости и тъпи, но вътре в себе си таят умнина.

Въобще не е верно, че театърът в България запада – напротив, той цъфти.


ПП. Тръгнахме си после, затова статията свърши.

РУБРИКА "ОБРАЗИ"


Име: Александър Атанасов Пенков
Прякор: Фльорцата
Доброст: никаква
Лошост: пълна
Години: 12
Носи ли очила: да
Какво мисли Иван Иванов за него: Уж ми е приятел, но само се заяжда, завижда, тъп е и е ужасно нисък, това го кара да бъде злобен
Характеристика: Фльорцата се среща всеки ден с нас с Ицо. Сели ни с топката, плюе ни, ние му играем кан-кан, за да го дразним, пеем му „Калинка мая”, а той ни цели с камъни. Не може да понася да стои сам, завижда ужасно и го е яд за дребни неща. Свидлив е и затова купува стари лоясали салами и мухлясали кашкавали, за да му излиза по-евтино. Фльори, бе!
Дебелост в цифри: 0
Височина в цифри: 1
Защо смятате, че е такъв, какъвто го изкарвате: Защото така.
  Добре, айде чао: Чао!

То си е краста

Сред българските т. нар. "ъндърграунд" музиканти и различни дейци като организатори на фестове, собственици на репетиционни и барове и т.н., никога не се говори за изкуство и за изразяване.

Ако искаш да правиш музика, не я правиш защото искаш да кажеш или изразиш нещо, а защото те "сърбят ръцете", за да си "начешеш крастата", защото "то си сърби", все едно че говориш за ходене на риба (действително, при много хора няма особена разлика - резултатът също е сравним).

Също, по-яко е да купуваш и продаваш техника, отколкото да я използваш. Така де, то музиката е за балъци. Важно е да си направиш якия саунд вкъщи.

А и истинският артист не действа - той мисли и говори 30 години, чете и пише по форуми и разпуска по барове, след което се отказва от музиката.

неделя, 27 март 2016 г.

Орлов мост

"Орлов мост", роман от Владимир Зарев




В началото бях силно отблъснат от диалозите и най-вече диалозите в чата. Неестествени ми се сториха. От една страна, твърде литературни и помпозни, нехарактерни нито за поколенията, за които сатва дума, нито за стила на разговорите в чатовете. Да не говорим, че чатове вече от доста години не се използват. Да, това би могло да е Фейсбук, но във Фейсбук не се срешат имена като Пазителката и Класната-Тиранин... Струва ми се, че авторът можеше да направи по-внимателно проучване на тези реалности.
Диалозите между героите са в същия неестествен стил. Например, санитарят ром в психиатрията използва думи като „суперско“, което явно трябва да маркира ромската му реч, но на практика никой ром не говори така, още по-малко санитар, говорещ за възрастен пациент... Изобщо всеки човек, по-чувствителен към различните регистри и социолинвгистични особености на съвременния български, би намерил, според мен, диалозите за неубедителни.
В хода на романа обаче забелязах, че това е умишлен похват. Понеже всички герои се изразяват горе-долу така, както се изразява и разказвача, условността е заявена, илюзията за достоверност е пречупена, въведен е ефект на отчуждение. Разбира се, че не героите говорят, а разказвачът ги имитира, изиграва ги пред нас със своя език. Така всъщност текстът започва да прилича на един дълъг монолог. Този похват според мен „спасява“ диалозите и придава на романа един допълнителен важен щрих.
Иначе ми харесва психологическата дълбочина, постепенното разгръщане на персонажите – те са майсторски и те карат да се замислиш за доста неща. Безмилостен е Зарев към съвременна България, към политическата й класа и ценностите, които тя възпитава, което също ми харесва.
Не мога да не отбележа някои почти комични изброявания на марки, магазини и реалии. Разбирам, че романът се стреми да е нещо като фреска на времето, но някак си уточненията, че героинята ползва само еди-коя си марка почистващ препарат, защото не оставя следи, или че героят си е купил печено пиле от топлата витрина в „Била“, или че Юлия и Милена похапвали донъти от „Била“, които били пухкави и вкусни.... ме караха искрено да разсмивам. Не знам каква е функцията на тази детайлност, но ми се струва, че авторът споделя и нещо от своя кулинарен и битов живот. В което няма нищо лошо – просто малко странно се асоциира с темата на романа.
Героят Павел ми е малко неубедителен – да рискуваш да си навлечеш гнева на главореза Тони Мазето, за да разбереш дали Стенли има любовница, при положение, че можеш да го разбереш и сам, ако например посетиш фитнеса...
Но въпреки всичко, романът ми хареса и може би някой ден бих го прочел пак. Заради силния и увлекателен почерк на автора най-вече. Но и заради историческото свидетелство, което оставя.

Salammbô

Alfons Mucha (1896), Salammbô

Salammbô de Gustave Flaubert

J'ai trouvé le roman carrément difficile à lire. Un langage ardu, austère, avec des phrases dont l'enchaînement est souvent peu évident, où l'on se demande souvent à quel objet exactement tel ou tel pronom personnel se rapporte... En fait, j'ai l'impression que Flaubert imite le style d'un auteur antique comme Tite-Live (qui fut, autant que je sache, l'un des rares auteurs à parler de Carthage, et il me semble donc tout à fait possible que Flaubert s'en soit inspiré). On y observe décidément le décousu des auteurs antiques, ainsi que leur goût des énumérations, du répertoire, animé d'un esprit documentaliste, balzacien. La violence des scènes lance un véritable défi à Games of Thrones.
En fait, le roman est enrichissant pour approfondir sa connaissance du style de Flaubert, mais à part ça, il m'a laissé perplexe. On pourrait par ailleurs, quelque surprenant que cela puisse paraître, dresser un parallèle entre Salambo et Mme Bovary : toutes les deux sont en quelque sorte victimes de leur passion, de leur fourvoiement sensuel, de leur inadéquation à leur temps.
Lire le roman en français est un vrai défi pour un francophone non-natif, puisque l'expression est tortueuse, fuyante, d'une imagerie non intuitive pour le lecteur contemporain. J'en avais abandonné la lecture, commencée il y a bien du temps et reprise récemment. Je suis content de moi-même : le défi a été bien relevé. Je recommande le livre aux explorateurs curieux et ambitieux du patrimoine littéraire français.

Passage à retenir (la partie concernant le discours est très intéressante) :

"Mais le Suffète revenait toujours à Mâtho, sous prétexte de renseignements militaires. Il ne comprenait rien à l'emploi des heures qu'elle avait passées dans la tente. En effet, Salammbô ne parlait pas de Giscon ; car, les mots ayant par eux−mêmes un pouvoir effectif, les malédictions que l'on rapportait à quelqu'un pouvaient se tourner contre lui ; et elle taisait son envie d'assassinat, de peur d'être blâmée de n'y avoir point cédé. Elle disait que le schalischim paraissait furieux, qu'il avait crié beaucoup, puis qu'il s'était endormi. Salammbô n'en racontait pas davantage, par honte peut−être, ou bien par un excès de candeur faisant qu'elle n'attachait guère d'importance aux baisers du soldat. Tout cela, du reste, flottait dans sa tête, mélancolique et brumeux comme le souvenir d'un rêve accablant ; et elle n'aurait su de quelle manière, par quels discours l'exprimer."

четвъртък, 24 март 2016 г.

Снимки от март


"Семинарията" през нощта
The Mall




Край "София Прес"


"Цариградско шосе"



Край "София Тех"













В трамвай 10






Бившето читалище "Райко Алексиев"